Смрадта е непоносима. Може би бледнее пред тази от площадите на Средновековен Париж, но пък обладава цялостното ти съществувание. Промъква се в ноздрите ти и вогонства на воля. Пропита с лепкаво нахалство напластява своята непоносимост в малките затворени пространства на битуването ни, там отвъд дома... в жалката вогонетка. Нескончаем манифест на блудкавата гадост празнува своя мръсен празник, храни се със следите след естетическото оскверняване на вогонжертвата.

Задух в другото вътре. Онова вътре, което не е наше и искаме да избягаме от него, но сме в него и чакаме да му изтече времето. Другото като зло! Нали всяко зло на земята имало срок на случване и ние просто трябва да устоим на напора му.
Чакаме:
на опашка;
преди;
след;
чакаме ред;
чакаме заплата;
пари;
чакаме любов;
чакаме щастие;
чакаме да свърши смрадта, която ни заобикаля. Чакаме да ни одобрят, да ни оправдаят, да ни обвинят, да ни простят, да ни осъдят, чакаме възмездие.
Чакаме да чакаме отново. Чувството за чакане обаче се усилва право пропорционално на увеличаването на смрадта.

Смрад.
Тя е нещо повече от естетическа и физическа нетърпимост. Тя е презрение към нищожността, към слабостта, нищетата, задоволяването с това, което имаме без да пожелаем повече. Презрение към низкото тялом, низкото духом, низкото морал-ум и низкото въобще по дефиниция за недостатъчността, прекъснатият стремеж към съвършенство. Защото колкото и скучно да е то, не е по-скучно от това да постигаш несъвършенството-та то е толкова лесно! То не е предизвикател-ствено!
Ох, смрадта! Добре, че е тя! Да ме държи будна, да бдя над себе си.
Смрадта-вестител на злото!

Побъркваща, натрапчива, умопобъркваща, стомахо-разбъркваща, мозъко-бъркваща и къде-ли-не-бъркаща! Усещате ли я? Не?!...
Продължавайте да се правите, че не я усещате, защото е добре да знаете, че тя ви усеща, тя се храни с вас... А вие?

След малко разсъждения като тези започвате да се питате: "Къде сбърках? За какво ме наказва Господ?" А всъщност тя-Смрадта е смирена благодат... Дадена на света, за да напомня за мизерията в човешките сърца, за омразата към различния и безразличието към еднаквия. И все пак я мразя. Да се изпарява с цялата си сладко-кисела искреност!!! Побърква ме!!! Смрадта. Повече от колкото ми е нужно!

ПС: Ако си въобразявате, че съжденийцата ми относно смрадта са провокирани от някакъв социален парадокс или са алегория на естетическата непоносимост към българската реалия..., ще сгрешите Ужасно! Просто срещу мен в купето-вогонетка, която лети към Плевен след един истински отвратителен ден в София, с цялата и вогонска същност населена с вогонски човечета, седи най-смрадливият клошар, който можете да си представите!!!!!

ППС: Не искам да знам какво и е на жената до него! Честно.

ПППС: Драги читатели-пишете. Писането трудно разсейва от вогонята, но пък отвлича вниманието от всичко останало... поне за известно време. Не губете кураж.
Това просто беше смрадта, от която лицето ми се изкривяваше в болка цели 2 астрономически часа от моят живот!

*вогони-извънземна цивилизация алегория на бюрокрацията от така известната книга на Тери Пратчет, а по-късно и филм "Пътеводител на галактическия стопаджия"

Интересно, няма коментарии,